Why Did I Come Back Image
Bulgarian

Защо се върнах в България?

Имах нужда да напиша тази статия, защото искам по-скоро да дам отговор на себе си, отколкото на някой друг. Но също така, за да помогна и на други, които също си задават този въпрос или обмислят евентуално завръщане в родината. А и също така реших, че е време да напиша нещо на български, което се оказа доста по-успешно начинание, отколкото очаквах, и далеч по-приятно. Ах, свободата да използваш родния си език е просто незаменима! Ето какво написах:

Върнах се, поради същата причина, поради която и заминах – нещо отвъд самата мен ме подтикна да направя тези рискови и в двата случая крачки. Като се замисля по-дълбоко, всъщност потребността да замина беше комплексна.

Винаги съм се смятала за буден човек, различен от масата, който се бори срещу това, което разбира за несправедливо. И подсъзнателно винаги съм искала да докажа на „света“, че това да си различен не означава, че има нещо сбъркано с теб.

От ранна възраст си отрязах косата къса, след това реших да я сплета в непокорни расти, само и само за да покажа на всички, че външният ми вид не ми пречи да имам добро образование, работа, семейство и т.н. – живот като цяло.

Разбира се, често се сблъсквах с предразсъдъци и стереотипи. Но след известно време борба на родна почва, реших да пробвам стратегията си навън. Истината е, че усилената ми дейност да доказвам тези неща, не беше дала много плодове, както може би очаквах. Бях разочарована, чувствах се неоценена и неразбрана. Исках да се махна от всичко това, а и периодът беше подходящ – тъкмо бях завършила висшето си образование, бях се върнала от бригада и бях жадна за подобни преживявания. Светът се отваряше за мен и аз за него.

Така и не успях да намеря логичен отговор на въпроса „Защо Ирландия?“. Официалната ми версия беше, че съм дошла на малкия зелен остров, защото ми се пътуваше, тъкмо се бях прибрала от бригада в Аляска и последвах предложението на моя най-близка приятелка, която също беше на бригада в САЩ, и беше срещнала няколко ирландци в местния ирландски пъб, и ѝ бяха харесали.

Поне това отговарях на изненаданите ирландци, които се интересуваха от мотивите ми. Но знам, че причината е много по-дълбока и обширна. За себе си си обяснявам, че там съм имала страшно много уроци да науча, още повече неща да преживея, плюс възможността да създам моето си семейство.

Уви, докато бях там на тихото островче загубих и по-голямата част от родното си семейство. И точно тук се криеха най-големите ми поуки и духовно израстване – океан от дълбоки изводи и истини за мен самата.

Ако ме попитате защо се върнах в България след почти девет години, ще ви дам друга официална версия – че имах трудности в Ирландия с намирането на място за живеене, беше прекалено скъпо за семейство ни, в България имам имот, където можем да останем известно време без да имаме големи разходи, докато решим накъде да поемем отново. И това наистина е така.

Но в момента, в който стъпих отново на българска земя, се усъмних и осъзнах, че това не е всичко.

Това е по-скоро логичното обяснение, което е необходимо при вземането на такива важни житейски решения. Но повечето от действията ни реално са ирационални т.е. не са продиктувани от обосновани, последователни решения, а напротив. Това са открили съвременните психолози – поведението ни се влияе от различни фактори и в никакъв случай не вземаме решения единствено на основата на това кое е най-разумното.

Така се чувствам и аз – не мога напълно да обоснова решението си за прибиране в родината, но знам, че е смесица от причини и подбуди.

Това, което усещам е, че имам работа за вършене на родна земя. Имам доста домашно за писане тук, след като съм изучила не малко уроци навън. И може би затова трябваше и да замина – да науча тези уроци, поуките от които да мога да приложа по-късно у дома.

Факт е, че откакто съм се върнала, гледам на България с по друг поглед. Дълги години идвах и заминавах, и си казвах неща от рода на „ето защо заминах“. Дълги години се чувствах неспособна да променя нито обстоятелствата около мен, нито отношението си към тях. Не беше място за мен, защото нито аз, нито България беше готова.

Сега е по-различно. Преживях толкова трудности – учители под прикритие, както аз ги наричам – по време на престоя си в Ирландия, че вече просто не съм същият човек. Видях, че и там има негативи – предразсъдъци, дискриминация, несправедливост. Но в един момент всички, които сме емигрирали, си задаваме един въпрос:

„Заслужава ли си потта, кръвта и сълзите?“

Всичко е 50 на 50,  “фифти-фифти”. Но това е друга тема.

В действителност след толкова време извън България, сега не виждам единствено хаос, апатия и куп други негативни определения. Повярвайте ми, виждам желание и воля, виждам дребни и не толкова дребни добрини навред, виждам смелост и решителност, съпричастие и милост, топлота и сърдечност.

Не съм изгубила надежда (или по-скоро съм си я възвърнала), въпреки че реалността изглежда безнадеждна. И е вярно, че затова много от нас заминаха и затова продължават да напускат, превъзмогнати от това проклето разочарование и обезверяване, и решени да не се оставят да бъдат залети и потопени, тръгват да плуват срещу течението по пътя на емигрантството.

Може би е истина, че всеки един от нас в един момент не може да издържи на натиска и възможността да замине е изключително привлекателна. И някои го правят дори и на късни години, като например баща ми, който беше на 56 години когато емигрира.

Но в един момент, след многобройни падения и полу-възходи (защото, разберете, не след всеки удар си по-силен) успяваш да събереш това, което е останало от теб и сътворяваш нещо напълно различно – твоя нова по-добра версия.

И ето ме пак в родината – с нова решителност, вяра и кураж. Искам да правя неща, които досега не са ми идвали наум – искам да давам от това, което съм научила, разбрала, видяла и преживяла. Искам да давам светлина и надежда на тези, които най-много имат нужда от тях. Както наскоро прочетох в един коментар, връщаме се заредени, ентусиазирани и с идеи. И това е точно как се чувствам.

Не съм се върнала, заради себе си или имота си, или по-евтиния живот. Не, върнах се, защото искам да съм от полза на някого и нещо по-голямо от мен, като моите сънародници и страна, и изобщо докъдето ме доведе това желание. Дори и един човек да успея да докосна с този разказ ще знам, че всичко си е заслужавало – всяка една битка, рана и сълза.

И знам, че не съм само аз. Знам, че има много други като мен. Други, които през цялото време са плували срещу течението на родната среда, и които са останали, въпреки че са искали да заминат. Други, които са още по-надалеко и покоряват още по-високи хоризонти (и падат по-отвисоко), но зовът себе си българи не със срам. Други, които заминават късно, защото усещат, че нещо в тях бавно угасва и ужасени решават да разчупят познатото.

В която и посока да решим да поемем, има част от нас, която остава – ту се засилва, ту отслабва. Тази част е връзката с родината и родното, със земята и майката. И колкото да я потискаме, игнорираме и опитваме да заглушим – тя е нашата сърцевина.

А какво бихме били без нашите сърца?

 

Тази статия беше публикувана в изданието HighViewArt.

0

Subscribe to receive the latest posts in your inbox

Vilina Christoph is a word alchemist and spiritual writer. She writes about her spiritual journey of healing, awakening and empowerment. She believes sharing our voice and truth is healing and transformative. Through stories we can transmute any painful or traumatic experience into fuel for our growth and evolution.

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.