Reality Of Emigration Image
Bulgarian

(Без) Цветната реалност на това да емигрираш

Да имигрираш е сложен и многопластов процес. Решението да заминеш не идва току-тъй – то се формира с продължение на дълги години. Смея да твърдя, че има хора, които са по-податливи и по-уязвими, за които решението да напуснат сякаш е разрешение на дълбоко-вътрешни проблеми.

Някои биха спорили, че това се нарича бягство от проблемите на родната страна, но бих предложила друг аргумент – надеждата, че след като променим нещо около себе си, например средата си, ще намерим и желания вътрешен мир.

Уви, по-голяма грешка сигурно не съществува. И все пак…

Това да бъдеш емигрант е една картина с множество пластове боя и пъстрота от цветове, един шедьовър, на който едни се възхищават, а други заплюват или просто не схващат. Всеки един шедьовър отнема дълго време и много често заслугите за него идват късно, ако изобщо бъдат оценени от настоящото поколение.

Много често процесът започва със сивкаво-кафеникави оттенъци. Пристигаш на чуждата земя и започваш от А-Б. Трябва да си прокараш пътеката и това изисква доста пълзене из калта. С голи ръце разчистваш пътя пред себе си и често единствено кръвта, потта и сълзите са твоят единствен другар.

Но в един момент осъзнаваш, че си положил основата на своето произведение, нищо че преобладават калните оттенъци. Оттук насетне имаш различни възможности – разни пътеки се отварят пред теб, но всичко е ново и все още непознато. И все пак си плюеш в пазвата и поемаш в здрачината. Започваш да виждаш силуети, форми, очертания – може би ще излезе нещо стойностно накрая.

Продължаваш неуморно – вече си решил кои ще бъдат главните фигури в твоята творба, намерил си вдъхновение, а може би и муза. Отдаваш се напълно. Набрал си скорост и увереност. Започваш да експериментираш с техники, материали и цветове. Даваш всичкото си време и любов на това занимание. Забравяш за дома, за болката в началото и мъката след това.

Вече можеш да видиш картината си завършена. Все още не си там, но визията за твоя успех е силна и те вдъхновява още повече. Един ден всичкият този труд ще свърши и най-накрая ще можеш да си починеш и насладиш на сътвореното от теб. Толкова си наблизо – на една крачка от това да си “един от тях” и твоето произведение да бъде окачено сред “техните”.

Но в един момент започваш да усещаш, че нещо липсва. И колкото да мацаш отгоре – картините и цветовете само се размиват и сякаш започват да губят форма и смисъл. Всичко придобива един цвят – белезникаво-кафяво, граничещо със сивкаво-мрачно.

Уви, вече нищо не помага – шедьовърът е осквернен. Талантът е пропаднал. Успехът се е отдалечил на светлинни години. А наградата, която си очаквал е просто сянка. Прозрачност без пълнеж.

А сега какво? Не разбираш какво се е объркало. Уж, всичко вървеше по план и ти полагаше толкова усилия… да вярваш в една илюзия, която сам си сътворил. Отчуждаваш се. Затваряш се в себе си. Намразваш се – себе си и всичко, което си правил досега. Отричаш се. Започваш бавно да умираш вътре в себе си.

Разбираш, че всичко е било една идея, в която си вярвал силно. Но идеята не е реалност. Разбираш грешката си – разчитал си твърде много единствено на тази си творба. И така си забравил, че умееш да правиш и други неща.

Но си спомняш. Спомняш си за родината. Спомняш си за всичко, което си се опитвал да забравиш толкова време. И започваш да се усмихваш. В началото не усещаш, после виждаш отражението си. Виждаш как живота се възвръща. Картината отново се налива с цвят. Чудо!

Този път не си този, който държи четката. Ти си и четката, и платното, и художника, и произведението. Цветовете сами избират теб и творят чрез теб. А ти само наблюдаваш и се наслаждаваш на тази игра. Смееш се и смехът оцветява, чувстваш и чувствата запълват празнотите.

Вече не е важно къде си – у дома или в чужбина. Чувстваш принадлежност към хората, не към местата. Искаш да твориш и с други – да учиш и споделяш наученото с тях.

Но едно е важно – трябваше да заминеш, за да нарисуваш този тъй неразбран първи портрет. И трябваше да се върнеш, за да го осмислиш и погледнеш в перспектива.

Само тогава би бил разбрал какво си творил.

И само тогава би бил разбрал, че всъщност ти си и твореца, и шедьовъра.

 

Тази статия беше първоначално публикувана в изданието HighViewArt.

0

Subscribe to receive the latest posts in your inbox

Vilina Christoph is a writer and unofficially calls herself a word alchemist. She writes about her journey of healing from trauma and abuse to raise the awareness around the importance of mental and emotional health. She believes that finding our voices and speaking up our truth can helps us transmute our pain and transform our lives.

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.