Reality Of Emigration Image
Bulgarian

(Без) Цветната реалност на това да емигрираш

Да имигрираш е сложен и многопластов процес. Решението да заминеш не идва току-тъй – то се формира с продължение на дълги години. Смея да твърдя, че има хора, които са по-податливи и по-уязвими, за които решението да напуснат сякаш е разрешение на дълбоко-вътрешни проблеми.

Някои биха спорили, че това се нарича бягство от проблемите на родната страна, но бих предложила друг аргумент – надеждата, че след като променим нещо около себе си, например средата си, ще намерим и желания вътрешен мир.

Уви, по-голяма грешка сигурно не съществува. И все пак…

Това да бъдеш емигрант е една картина с множество пластове боя и пъстрота от цветове, един шедьовър, на който едни се възхищават, а други заплюват или просто не схващат. Всеки един шедьовър отнема дълго време и много често заслугите за него идват късно, ако изобщо бъдат оценени от настоящото поколение.

Много често процесът започва със сивкаво-кафеникави оттенъци. Пристигаш на чуждата земя и започваш от А-Б. Трябва да си прокараш пътеката и това изисква доста пълзене из калта. С голи ръце разчистваш пътя пред себе си и често единствено кръвта, потта и сълзите са твоят единствен другар.

Но в един момент осъзнаваш, че си положил основата на своето произведение, нищо че преобладават калните оттенъци. Оттук насетне имаш различни възможности – разни пътеки се отварят пред теб, но всичко е ново и все още непознато. И все пак си плюеш в пазвата и поемаш в здрачината. Започваш да виждаш силуети, форми, очертания – може би ще излезе нещо стойностно накрая.

Продължаваш неуморно – вече си решил кои ще бъдат главните фигури в твоята творба, намерил си вдъхновение, а може би и муза. Отдаваш се напълно. Набрал си скорост и увереност. Започваш да експериментираш с техники, материали и цветове. Даваш всичкото си време и любов на това занимание. Забравяш за дома, за болката в началото и мъката след това.

Вече можеш да видиш картината си завършена. Все още не си там, но визията за твоя успех е силна и те вдъхновява още повече. Един ден всичкият този труд ще свърши и най-накрая ще можеш да си починеш и насладиш на сътвореното от теб. Толкова си наблизо – на една крачка от това да си “един от тях” и твоето произведение да бъде окачено сред “техните”.

Но в един момент започваш да усещаш, че нещо липсва. И колкото да мацаш отгоре – картините и цветовете само се размиват и сякаш започват да губят форма и смисъл. Всичко придобива един цвят – белезникаво-кафяво, граничещо със сивкаво-мрачно.

Уви, вече нищо не помага – шедьовърът е осквернен. Талантът е пропаднал. Успехът се е отдалечил на светлинни години. А наградата, която си очаквал е просто сянка. Прозрачност без пълнеж.

А сега какво? Не разбираш какво се е объркало. Уж, всичко вървеше по план и ти полагаше толкова усилия… да вярваш в една илюзия, която сам си сътворил. Отчуждаваш се. Затваряш се в себе си. Намразваш се – себе си и всичко, което си правил досега. Отричаш се. Започваш бавно да умираш вътре в себе си.

Разбираш, че всичко е било една идея, в която си вярвал силно. Но идеята не е реалност. Разбираш грешката си – разчитал си твърде много единствено на тази си творба. И така си забравил, че умееш да правиш и други неща.

Но си спомняш. Спомняш си за родината. Спомняш си за всичко, което си се опитвал да забравиш толкова време. И започваш да се усмихваш. В началото не усещаш, после виждаш отражението си. Виждаш как живота се възвръща. Картината отново се налива с цвят. Чудо!

Този път не си този, който държи четката. Ти си и четката, и платното, и художника, и произведението. Цветовете сами избират теб и творят чрез теб. А ти само наблюдаваш и се наслаждаваш на тази игра. Смееш се и смехът оцветява, чувстваш и чувствата запълват празнотите.

Вече не е важно къде си – у дома или в чужбина. Чувстваш принадлежност към хората, не към местата. Искаш да твориш и с други – да учиш и споделяш наученото с тях.

Но едно е важно – трябваше да заминеш, за да нарисуваш този тъй неразбран първи портрет. И трябваше да се върнеш, за да го осмислиш и погледнеш в перспектива.

Само тогава би бил разбрал какво си творил.

И само тогава би бил разбрал, че всъщност ти си и твореца, и шедьовъра.

 

Тази статия беше първоначално публикувана в изданието HighViewArt.

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.